Дон Вито постави чашата си червено вино на поизтърканата маса, поглади с два пръста брадата си, пооправи
карираната покривка, като събори две малки трохички долу на земята и се огледа.
Родната Сицилия... Красива в прекалената умбра, смесена с умопомрачителна охра, а пиниите устремили
зелените си връхчета нагоре, побутваха двете малки облачета излегнали се на изумруденото синьо небе.
Селцето Корлеоне се издигаше, като граден с векове мравуняк, а около пустите му покрити с камък площади едва, едва отекваше
камбанен звън. Лек повей размърда избелелите пердета, а червеното се стичаше от доматите сгушили се във вкусната салатата,
като лавата на Етна.
Добре си беше похапнал в пицарията Дон Вито и виното беше добро, от добра реколта и добро грозде.
Носталгията по миналото изветряваше, като забравена бутилка газирана вода. Изпълваше го доволство и онова дългоочаквано щастие, което през годините все му убягваше някъде из улиците на Ню Йорк.
"Добро място" - помисли си Дон Вито и спокойно притвори очи, за да усети отново онзи повей, който беше разклатил избелелите завеси.
Слънцето напичаше и възторгът от съществуването изпълни сърцето му.